Мистик Фолс, Бар "Ъндърграунд", Преди година

Туп!
Туп!
Туп, туп!
Басовете в нощните клубове са интересно нещо. Особено при живи концерти. Винаги имаш усещането, че отмерват ритъма на сърцето ти или по скоро, че то се изравнява с техния ритъм. Малка музикална аритмия, която на определена възраст е нещо ужасно. Но когато си млад.... Е, това е съвсем различно нещо. Тогава кръвта сякаш кипи в ушите ти и този басов ритъм те кара да си чувстваш по-жив от всякога. Губиш се в самия себе си. Това твое алтер его, което няма задръжки и граници. Това ТИ, което лети дори с крака приковани за земята.
Туп!
Туп!
Туп, туп!
Калина пееше. Пееше, както само една жрица на смъртта умее. Красиво, мрачно, изкушаващо, неукротимо, пропито с толкова неописуема болка. Идеалния глас за мрачна метълка група свиреща в малък бар пълен с дрогирани тийнейджъри. Естествено една богиня няма нужда от парите, които припечелваха с групата, но човешките навици пробуждаха у българката необходимостта да пее. И то да пее за смъртта. Хлапетата естествено дори не подозираха, че тя не е на 17 и не пее, за да стане велика рок-звезда. Гласът и беше ужасно нежен на фона на грубата и гневна музика. Караше танцуващите тела да се изгубят в един безкраен мрачен танц. И тогава влезе ТОЙ. Нещо в жрицата се пробуди. Нещо древно и мразовито. Една богиня. Отново.
- Виждаш ли момчето което влезе? - попита глас в главата и.
- Кое момче? - зададе мислено въпроса си Калина.
- Ето това! - И погледа и се насочи към едно привлекателно младо момче, пристъпващо уверено в заведението.
- Хубавичък е... - помисли се българката.
- Нещо повече от това - отвърна Мора. - Той ми е стар познайник. Съжалявам миличка, но е мой ред ползвам тялото ти.
Едно конвулсивно потръпване разтърси тялото на момичето и гласът и започна да звучи по мрачно и далечно от всякога. Когато клепачите и се отвориха отново през тях гледаха различни очи. Доста по древни. Очи помнещи всичко и всички. Очи в които можеш да изгубиш душата си. Очите на Мора.

Мракът е нещо древно и тайнствено. Мракът е онова което те подмамва да продадеш душата си за нищожна цена само и само да погледнеш отвътре тайните му. Ала заслужава ли си? Какво всъщност се крие в този Мрак? Не мракът като отсъствие на светлина, а онзи изначален Мрак с главно М, който е по-древен от и могъщ от онази така наречена божествена светлина. Не случайно малките деца се страхуват от тъмното. Дори в генетичния код на човека е съхранен онзи изначален страх от неизвестното и тъмното и ужасиите, които дебнат отвъд него. За жалост с времето човек пренебрегва инстинкта и се преборва с този изначален здравословен страх, но дори и да не е така, ужасиите, за които той е дом се научиха да хитруват. Те бродят след нас хранейки се от вътрешния мрак на всеки един човек, без дори да ги забележим. Защото Мракът не е като светлината, колкото повече взимаш от него, толкова повече, по-гъст и по-дълбок става. Точно в очите на такъв демон гледаше Мора. Той беше стар неин познайник. Знаеха се още от зората на времето. И двамата бяха творения на един и същи Мрак, Мрака породен от липсата на живот. И двамата бяха чеда и повелители на смъртта. И по стечение на ред обстоятелства в момента и двамата обитаваха човешки тела.
- Привет стари друже - поздрави го богинята с глас, навяващ хлад и вечност. А вътре в ней гореше черния огън на древната страст помнеща времена в които нежността бе просто каприз.

Паметта е една магия на природата, която учените колкото и да човъркат не могат да си обяснят. В паметта си като във фото албум пази най-съкровените моменти от живота си, към които да обърнем поглед в моменти на радост и тъга. Паметта е тази, която остава дори след смъртта. Паметта е тази която ни съхранява живи през вековете и е способна да ни направи на практика безсмъртни. Обаче как се отпечатват спомените ни върху нас самите? Кои са моментите, които помним само с доброто и кои само с лошото? Защо понякога изтриваме от паметта си прекалено болезнените спомени? Нима нещо, което не е красиво и прекрасно не заслужава да се помни? Отговора на тези въпроси се крие в самата същност на човешките спомени, а именно, че те са изключително субективни. Ние не помним нещата като такива, каквито са били, а като такива, каквито сме ги видели през призмата на своите желание и емоции.
Мора гледаше през очите на Калина демона и не можеше да повярва на ушите си. Защо я питаше дали се познават? Защо не помнеше общото им минало? Сред всички лица които бяха минали пред погледа на демона през годините, нейното не бе оставило своя отпечатък? Не. Това бе невъзможно, все пак тя бе богиня.
- Нима не помниш някогашната си господарка Паймон? - попита богинята с властен глас. Някога тя му бе помогнала да избяга от подземното царство, заслепена от страст. А какви сладострастия можеше да и предложи демона... При спомена в очите и проблесна такъв копнеж, че всеки мъж в радиус от 2 метра потрепери от възбуда. - Нима не помниш старите приятели, които ти помогнаха?
Вторият въпрос намекваше за неплатен дълг, чиято просрочка носи солидни лихви.