Москва / Преди десетилетие

Ех, Москва, Москва.
Толкова красива и ослепителна. Един приказен град, в който всичко имаше силата да оживее. Не, не само в преносен смисъл. И в буквален.
На цялата тази невероятна нощна гледка тази, която се разкриваше пред мен не беше никак красива. Как я мразех само. Мразех и проклетите гробища, пълни със зомбирани трупове, които когато им беше скучно решаваха, че трябва да станат и да се поразходят. А иронията? Да, имаше го и този момент.
Как можех да мразя нещо, което беше толкова близо до същността ми. По дяволите нали съм демон!
Красивата жена, приклекнала до гроба със заровени в земята пръсти ме извади от мислите ми. Отначало вниманието ми падаше повече върху самата нея и изваяното й тяло, но после се опитах да се съсредоточа върху това, което правеше. Нали точно заради това ме бяха изпратили тук? Да разбера какво крои.
Постоях известно време скрит зад едно голямо дърво, когато реших че е време да й се покажа.
- Значи ще го съживяваш.- поклатих глава и запристъпвах с бавни крачки към нея, още преди да се е обърнала и да ме е видяла- А после какво? - нямаше нужда от излишни драми и губене на време. Нямаше защо да увъртам и започнах направо, без да се опитвам да я заблуждавам.

Богове. Кой иска да им се бърка в работите? Никой. Най- малко аз, но не ми оставиха избор.
Имах да плащам стари дългове и никой не си направи труда да измисли нещо по- .. по- приемливо от това. Нямах друг избор и трябваше да дойда чак до тук, Москва, не че не бях идвал и преди, но когато ми поставиха задачата желанието ми за пътуване не се появи, както би се случило друг път. Не знаех кой ме изпраща и каква е точната цел на това "проучване", както го нарече непознатият мъж, в черно, който ми даде задачата, знаех само, че трябва да го направя иначе щях да загазя още повече.
- Честно ли?! Мен изобщо не ме интересуват начините, по които боговете се забавляват.- отвърнах й по- възможно най- искреният начин, по който можах и с тон, който ясно издаваше цялото ми отегчение и нежелание да се намирам на това гадно гробище.
Видях как жената ме гледаше с недоверие в очите и ясно изпитателно, но какво можех да направя. Каквото и да й кажех нямаше да ми повярва.
- Виж имам да уреждам едни.. ъъ, сметки..- погледнах настрани и отново върнах погледа си върху нея- Казаха ми да дойда тук и да разбера какво ще правиш- погледнах я, опитвайки се да си придам невинен вид, но ефекта не беше желание. Изглеждах по- скоро глупаво, отколкото невинно.

Бяха ме предупредили, че може да ме излъже за името си и, че не може да й се вярва, но какво толкова. Не исках да съм тук и това дали Морена е истинското й име или не, не ме влечеше.
Погледнах я с набръчкано чело и присвити очи, опитвайки се да я огледам по- хубаво на слабата светлина, идваща от далечината, но без голям успех. Приближих се още малко до нея и като й подадох ръката си се представих.
- Максуел. - осъзнах, че с това може да разгневя онези, които ме изпратиха тук, но нещо ме накара да го направя.
Пресметнах набързо в ума си вероятностите за това какво можеше да ми се случи, ако не направех нещо, както трябва и не беше трудно да си дам сметка, че по- лошо от това надали можеше да стане.
- Виж, наистина, трябва да ми кажеш какво правиш тук.- започнах със спокоен глас- Вече сигурно си навлякох още неприятности с това, че ти казах името си и с начина, по който правя всичко. Но.. моля те, помогни.- не я познавах и знаех, че няма никакви причини да иска да го направи, но имах чувството, че ще го направи.. или се самозаблуждавах.

Колкото наивен да бях историята с детето не ми се понрави много, но не исках да задълбавам и се престорих, че й вярвам.
- Добре, добре, няма да те питам нищо- поклатих глава- Но и аз не мога да ти кажа нищо повече за моите дела, а кашите, в които се забърках сам ще си ги оправям- казах с отчаян глас като преиграх малко, но не умишлено.
Клекнах до нея, за да видя по- хубаво буквите, изписани на каменната плоча. Надявах се, че когато им кажа името изписано на нея тези, които ме бяха наели щяха да останат поне малко доволни и това да им даде, дори, малка следа, а след това да ме оставят на мира.
- Ти познаваше ли го?- попитах я като кимнах с глава към надгробната плоча.
Стана ми ясно, че няма да ми каже нищо повече или по не конкретно, затова реших да опитам по по- различен начин, а и не знаех за какво си говорят хората на гробища, по това време на нощта, в ситуация като тази.

- Да се махаме, да.- съгласих се с нея и й подадох ръка, за да прескочи купчината кална тор, която се беше събрала.
Докато вървяхме през гробищата никой не проговори, нито погледна другия. Бях се отнесъл някъде в цялата случка, която се бе разиграла между нас преди малко. И колко повече мислех, толкова повече се убеждавах, че колкото истинска, толкова и фалшива беше цялата тази история.
Чак, когато стигнахме до изхода на гробището двамата се погледнахме.
- Искаш ли да пийне кафе? - беше първото, което ми хрумна.
Надявах се само по пътя да не срещнем някой от многобройната "орда" на тези, които ме забъркаха в тази история. Не исках да навличам проблеми и на Морена.
Въпреки че самата тя беше толкова невинна, колкото и виновна за всичко.

Погледнати от страни, сигурно, изглеждахме като пълни идиоти. В тъмното, проговаряйки от време на време, въртейки се насам- натам, всеки задаващ по- глупав и въпрос от предишния.
- Ммне.. не съм руснак. Правилно си забелязала- не че щеше да е много трудно, на който и да било, да забележи видимите разлики между един руснак и един чистокръвен американски наследник.
Погледът ми отново изучи формите на тялото и лицето й. Тя май също не беше от Русия, пък й името й не беше руско. Нещо по- екзотично, може би.
- Ами ти от къде си? - реших да й отговоря със същото, най- вече по- простата причина, че не знаех какво друго да я попитам. Не, не, че не съм от общителен или нещо от сорта. При други обстоятелства или различно от това място на срещата бих й задавал далеч не чак толкова тъпи и банални въпроси. Но имах чувството, че в момента мозъкът ми е изключил, а от руския студ мисловната ми дейност се е забавила.