[You must be registered and logged in to see this image.] {{ 23 Август;; 1956 ~ 18:03 }}
- Скарлет - каза тя, - просто Скарлет.
Мъжът вдигна погледа си към лицето на госпожицата, след като вече я бе огледал веднъж от горе до долу. Бе забелязал стройната 'и фигура, черните 'и копринени коси, разнасящи приятния аромат на градина с люляци. Да не забравяме и шоколадовите очи и сочните устни, притежания на госпожица Скарлет.
Тя обаче имаше намерението да си тръгне. Поклони се леко и беше на път да си тръгне, когато той я хвана за мишницата и леко я обърна към себе си.
- Нима ми казвате, че нямате фамилия?
- Да, точно това ви казвам - отговори му тя гордо, след което дръпна ръката си от неговата.
- Хайде сега, госпожице. Всеки има фамилия, толкова ли е трудно да кажете...
- А защо толкова искате да знаете? - Попита тя, приближавайки се към него.
Мъжът замълча. Погледа му зашари по Скарлет, докато нейния беше впит право в очите му, преценявайки го.
Усмихна се и се обърна към изхода на бара. Преди да излезе тихо прошепна: "Дюбоа", забавяйки леко крачката си. Изчака няколко секунди и излезе от бара.
- Хей, хей - чу някой да вика след нея.
Спря крачката си и се обърна. Пред нея беше застанал мъжа от преди, гледайки я изпитателно.
- Откъде знаеш..
- ..че си вампир? - Засмя се леко и се подсмихна. - Моля те, личи си от километри.
- А ти си демон - каза той гордо след това леко се усмихна.
{{ 20:25}}
[You must be registered and logged in to see this image.] - Уау, великият вампир успя да познае - каза тя и се засмя.
Взе чашата с алкохол от бара и я доближи до устните си. Обърна се към вампира на стола до нея и удари чашата си в неговата, след което я изпи на екс, като течността опари приятно гърлото 'и.
- Е, Скарлет Дюбоа - рече засмян той, - на колко всъщност години си?
- Не е хубаво да питате една дама за годините 'и, нали така? - Подсмихна се.
- Да, но вие не сте коя и да е дама.
- Приемам го за комплимент.
- Това беше целта ми - отговори той и двамата се засмяха. - Та?
- Колко ми давате? - Попита го Скарлет. - Ала бъдете честен. Не обичам да ме лъжат, дори и с цел ласкателство.
- Хмм - замислен рече той, - може би повече от век?
- Мхм - одобрително произнесе Скар.
- Близко два?
- Неп - отговори му сладко Дюбоа, като посочи нагоре с показалец.
- Четири - този път беше по - сигурен.
- 590 - поправи го тя и се засмя.
{{ 22:23 }}
[You must be registered and logged in to see this image.]- Значи съм се срещнала с древен - каза тя усмихната.
- Явно - засмя се той. - А аз с демон, което знае какво иска и не се притеснява да каже какво мисли.
- Той бил и гении. Какво друго може да кажете за мен?
Мъжът замълча за секунда. Скарлет предполагаше, че в момента обмисляше внимателно думите си преди да ги изрече. Ако тя беше на негово място би казала, че е добра лъжкиня. Умее да прикрива чувствата си. Никога не може да познаеш какво всъщност изпитва и как се чувства, което е един голям плюс, но също така може да е и голямо проклятие, когато дори и тя самата не знае какво изпитва. Добре работи в екип, но е много по - добра сама. Така няма кой да 'и пречи и бави. Мисли, че може да постигне всичко и наистина, ако много го желае, е способна на всичко. За нея няма граници. Както и правила. Иска всичко да е идеално и, за да постигне идеалното, трябва всичко сама да направи. Отнема 'и повече време, но крайния резултат винаги е зашемтяващо добър. Всяка една цел е постигната и тя е много доволна. А тогава стават чудеса.
В следващия момент той повтори всичко, което тя си бе помислила.
- А, притежател на силата четене на мисли - каза тя, макар да не одобряваше идеята някой да се рови из главата 'и. - Какви други сили притежаваш? - Погледна го любопитно.
- Всякакви. Контрол над умове, чувства, емоции, спомени... - отпи от алкохола. - Ами ти?
- Телекинеза, пирокинеза, взривяване и контрол над съществата.
- Много сили за много години - отговори 'и той. - Но ми харесва. Ти ми харесваш.
{{ 03 Юли;; 1958 ~ 09:00}}
[You must be registered and logged in to see this image.]- Джейк, не е толкова лесно - каза тя.
- Защо? - попита той, докато събираше най - важните неща за Скарлет от шкафовете и ги пъхаше в един голям куфар.
- Какво правиш? Остави нещата ми, Джейк, и говори с мен. Какво става?
- Нищо не става - отговори 'и той, продължавайки да събира нещата.
- Стига, познавам те от две години, заедно сме от една и половина. Знам, когато нещо те тревожи.
Скарлет стана от леглото, прикрила голото си тяло с белия чаршаф. Доближи се до него и го хвана за ръката, дърпайки го далеч от вещите 'и, ала по - близо до нея. Ръката 'и нежно се плъзна до лицето му. А с другата придържаше чаршафа.
- Какво има?
- Нищо - Скарлет повдигна вежда. - Наистина, нищо ми няма. Просто...
- Просто какво? - Попита тя. - Хайде, Джейк. Сподели с мен.
- Семейството ми. Обърнаха се един срещу друг и започнаха да убиват всеки, който им попадне пред очите. Просто не искам да те губя.
- Затова искаш да заминем...
- Именно - каза той и лека усмивка се появи на лицето му.
- Добре - чу се след кратко мълчание. - Ще заминем.
{{ 10:33}}
[You must be registered and logged in to see this image.]- Всичко е готово!
Скарлет чу гласа на Джейк, докато беше под душа. Оставаше да излезе от банята, да облече някакви дрехи и да тръгнат. Не можеше да повярва, че го прави. Че напуска този град и приятелите си, заради него. Но явно така ставаше, когато обичаш някой.
При тези мисли Скарлет се усмихна широко.
Изведнъж чу странен шум, сякаш някой разбиваше вратата на стаята.
- Джейк, всичко наред ли е? - Провикна се Скарлет, за да се увери, че той беше добре.
Ала отговор не последва. Странно, помисли си тя. Спря водата и излезе от душ кабината. Уви хавлията, закачена на стената до Скар, около тялото си и бавно излезе от банята.
- Джейк, чух, че някой...
Той лежеше на земята. Не мърдаше, сякаш беше застинал в пространството. Дървен кол стърчеше от тялото му, набучен точно до сърцето му.
- Не...
Скарлет се затича към него. Клекна на пода и го хвана в ръцете си.
- Джейк, не може да... Не може... - Не спираше да повтаря това, докато го галеше нежно по главата.
Яростно извади кола от сърцето му и го захвърли някъде в другия край на стаята, чупейки нещо стъклено, ала не видя какво по - точно.
- Не ме оставяй, моля те - усещаше как очите 'и пареха и бавно от тях се стичаха сълзите 'и.
Ала не можеше да направи нищо по въпроса. Той беше мъртъв и никой не можеше да го спаси. А тя се закле в онзи ден, че никога повече няма да позволи сърцето 'и да обикне. И, че щеше да намери негодника и да го накара да съжали за постъпката си.
[You must be registered and logged in to see this image.]