The Dark Forest.

Нямаше как да подмина такова тъмно и мрачно място като тази част на гората. Напомняше ми за това от къде идвам и кой съм, въпреки че съвсем скоро направих нескопосан опит да забравя точно това. Глупава, импулсивна постъпка, от която обаче нищо не излезе. Но от този момент нещо в мен се надигна и тъмната ми страна започна отново да надделява над всичко друго у мен.
Звукът на шумолящите под краката ми листа беше единствения звук, който нарушаваше песента на птиците и тишината на това зловещо място. Светлината едвам се прокрадваше през короните на дърветата и имах усещането, че сякаш не съм излязъл през деня, ами по- скоро привечер, към залез слънце.
Стъпвах бавно по нападалата шума, затаил дъх. Нещо във въздуха ме накара да застана нащрек и да се оглеждам около себе си. Разбрах, че не съм сам. Тук имаше някой друг, някой, който не беше човек. Направих няколко крачки преди да видя женската фигура, която седеше в средата от кръга от стари тополи. Стоеше с гръб към мен, но когато ме чу се обърна. Имаше дълга, тъмна коса и и красиво лице.
- Хмм.. какво си имаме тук? Хибридче.- проговорих аз, когато ме погледна. Направих няколко крачки, за да я приближа. - При това хубаво. - завъртях се около нея, докато я оглеждах по- отблизо.

Усетих страха й, когато я приближих и след това, когато й казах, че знам какво е.
Тя ме огледа изучаващо, може би, се опитваше да се сети дали ме познава, но безрезултатно. На мен обаче ми се стори позната. Имаше нещо у нея, което ми напомняше за нещо или по- скоро за някой, но не можех да разбера за какво точно. Спомените започнаха да се преплитат в съзнанието ми, но всичко беше толкова объркано, че нищо не можех да си спомня с яснота.
Продължавах да я изучавам с поглед, когато думите й ме секнаха.
- Кой си ти? За мен ли идваш? - момичето беше разбрало, че съм демон, но защо си мислеше, че идвам за нея. Защо това, че съм демон я изплаши така?
Спрях пред нея и след като запалих цигарата си проговорих отново.
- За теб ли? Ти коя си, че да идвам за теб?- в гласът ми ясно личеше голямата доза незаитересованост, която изпитвах към нея. Незаинтересованост, която бързо можеше да премине в любопитство, ако момичето ми кажеше нещо интересно.
Направих няколко крачки, оглеждайки обстановката около нас, която само допринасяше със своята тайнственост. Подпрях се на едно от дърво и я погледнах. Тя продължаваше да стои там, където я намерих.
- Максуел Райли.- представих й се. Нали ме попита, а и все пак не трябваше да забравям добрите си обноски пред една дама.- Но кажи ми, мила защо си мислиш, че идвам за теб? И защо, по дяволите, си ми толкова позната?- облак дим излезе от устата ми, веднага след което лукава усмивка се изписа на лицето ми.

"Дъщерята на Луцифер. Хмм..", помислих си аз след като дори не се опита да ме заблуди, а си призна всичко толкова лесно. "Ето на кого ми напомняше.. И е избягала. Но защо?" Но всъщност това, че е избягала от бащиния си дом, ако изобщо Ада можеше да се нарече дом за някого, освен за самия Луцифер не ме учуди. Отърсих се от мислите, които нахлуха в съзнанието ми и спомените, които имах със стария ми "приятел" точно на време, за да чуя последните й думи.
Смехът ми отекна във въздуха и изпълни пространството около нас. Момичето явно наистина си вярваше като каза, че ще ме убие. Нямаше как да не се засмея. Личеше й, че е още млада и неопитна и във всеки случай щеше да й бъде трудно да ме убие, по какъвто и да било начин.
"Ще трябва да се потруди, ако наистина го иска", мисълта пробягна през ума ми и ме накара отново да се засмея.
- Спокойно, миличка, няма да те връщам на никого. - дръпнах силно от цигарата и нов облак дим излезе от устата ми- Освен това нямам никакво желание да се връщам на онова гадно и потискащо място. Виж тук си имам всичко- жени, коли, алкохол.. и не е нужно да върша мръсната работа на баща ти.- намигнах й и като угасих фаса от цигарата си запалих нова- По интересно ми е ти защо избяга? - попитах я, докато палех.
Малко безсмислен въпрос. Всеки би избягал от това място, но не и собствените му деца. Познавах лично повечето от децата му и всички до един му бяха верни и никога не биха посмели да му възразят, какво остава да избягат.
От къде тази красавица беше намерила куража да си тръгне? , зачудих се аз.

Изслушах историята й и това, че е измъчвал собственото си дете не ме учуди. Това беше една от многото причини, поради които децата му се страхуваха от него. Бях виждал какво прави с тези, които не бяха негови създания и можех да си на какво друго е способен, дори с близките си. Но какво го спираше? Нищо. Той беше и продължава да бъде Господаря на Ада и имаше пълната власт да прави каквото си поиска в собственото си царство. Луцифер.
Въпреки думите и сълзите в очите й не можах да се разчуствам и останах студен и безизразен, както винаги. Имах ли избор да покажа слабост, дори и да исках?! Та аз съм демон, по дяволите!
Гледах я с безизразното си изражение, все още пушейки цигара и издишвайки облаци бял дим.
- За мен!- възкликнах аз, когато се опита да ме убеди, че е разкрила много за себе си, а аз не съм й казал нищо- Няма нищо научаване. - отвърнах й със спокоен глас, докато се отблъсквах от дървото.
В интерес на истината това, което й казах до голяма степен си беше вярно. Нямаше много за разказване, а другото бяха моменти от живота на един демон, които никой не би пожелал да разкаже на някого.
Направих няколко крачки преди да стигна до нея. Седеше до красиво бяло цвете и го гледаше.
- Интересно нали?- започнах с равен глас- Как едно толкова красиво нещо може да съществува на тъмно място като това?- факт, случайност, съдба.., каквото и да беше не можех да си го обясня.

Отдръпнах се от дървото, когато започнах да усещам как се нажежава и точно на време. В следващият момент цялото гореше. Погледнах към момичето, по чието лице се стичаха няколко дребни сълзи. Тя го беше направила. Със сълзите си. Тя беше накарала дървото да пламне.
- По- спокойно не искаш да опожариш цялата гора, нали!? - казах й, когато се успокои и дървото вече беше спряло да гори.
-Аз,незнам какво стана.Не исках...имаш ли си идея какво беше това по дяволите?- отвърна ми тя. Засмях се.
Даа, беше млада и неопитна. Нямаше как да знае какво се случва. Но беше и дете на Луцифер как можеше да не знае с какви сили разполага.
- Наистина ли?- възкликнах аз, преувеличавайки повече от колкото трябва- Баща ти е Луцифер, а ти не знаеш, че можеш да възпламениш всичко, до което се докоснеш?!- иронията в гласа ми се усети по- силно от желаното- Имаш дарба- продължих аз вече със сериозен глас- Дарба, която трябва да овладееш. В противен случай рискуваш да убиеш всичко и всички.- намигнах й и й подадох ръка да стане, но по начинът, по който ме погледна разбрах, че е объркана и все още не разбира нищо от това, което се случва с нея.

-Има какво да уча,но според мен се справих.Не смяташ ли?- погледнах я с широко отворени очи и поглед казващ "Я стига. Ти май наистина си вярваш". Не й го казах, но се надявах по погледа ми да разбере, че не е точно така, както си мисли.
Преместих поглед от нея към дървото и обратно към нея.
- На това ли му казваш "добре"?- наклоних глава на страната, на която лежеше поваленото дърво- Трябва да се научиш да контролираш емоциите си. Ако не го направиш всеки път, когато се натъжиш или разгневиш ще подпалваш нещата около теб.- пуснах двете й ръце и отстъпих няколко крачки назад- Давай, опитай се.- подканих я, докато правех и последната крачка.
Бях на около десетина крачки от нея. Гледах я, очаквайки да направи нещо, но тя не предприемаше нищо.
- Хайде, давай. Само гледай да не запалиш мен.- глупава усмивка се появи на лицето ми. Чаках я. Нищо.- Спомни си как те затвориха в онази тъмница- започнах аз. Трябваше да я провокирам, за да направи нещо- Спомни си лицата на онези, които си измъчвала не по твое желание. Спомни си как са те измъчвали.- викнах аз. Видях как ръцете й се свиват в юмруци и в следващия момент усетих топлината по десния ми крак. А когато погледнах надолу краят на палтото ми гореше и крачолът на панталони ми всеки момент щеше да пламне, ако не бях свалил бързо палтото. Хвърлих го на земята и я погледнах.
- Казах ти не мен.

- Пусни ме.. мамка му!- викаше ми тя, докато хватката на ръцете ми се затягаше около нейните две. Палтото ми вече се беше превърнало в пепел, но нямаше нужда това да се случва и с цялата гора наоколо, която започваше да гори все по- силно. Подействах й. Това беше добре, но това, което се случи с гората хм.. никак не беше добре.
След като видя, че няма никакъв шанс да се освободи от хватката ми престана да се бори и се смири.
- Моля те, помогни ми! - каза ми и ме прегърна. Не очаквах това и се изненадах, когато ме прегърна. Стоях безмълвен. Не знаех какво да правя. Като демон от мен се очакваше да бъда студен, безчувствен и да ме интересува за другите. Но нещо в това момиче ми въздействаше по странен начин и усещах, че нещата не отиват на добре.
- Аз.. аз не мога.- отвърнах й след като се съвзех и някак си успях да проговоря. Истината обаче беше, не че не мога, а просто от мен се очакваше да не искам и да не й помагам, макар че бих могъл. Трябваше да изпълня демонския си дълг и да я отблъсна. Вече си мислех какъв глупак бях като започнах всичко това, а сега постъпвах така с нея, макар вътрешно, някъде много дълбоко в мен да знаех, че искам да й помогна.
Мислех си да прекъсна всичко това още сега като си тръгна. Погледнах я отново, право в очите, които бяха пълни със сълзи, пуснах ръцете й и си тръгнах.
Докато се отдалечавах осъзнавах какъв кретен съм и не спирах да си мисля за това.