Създаване на върколак

В тази тема можете да си създадете върколак, като попълните бланката по-долу и я пуснете в тази тема...

Spoiler:

Болка, гняв, болка.. Усещали ли сте тези чувства? Болката от загубата на любим човек. Любим човек като моят баща. И гнева.. безсилният гняв към всички онези хора. Които подсмърчат и плачат.. за него. За моят татко. И какъв е смисъла? Смисълът тези съвсем бегло- познати лица да правят сцени.. да присъстват на този тъжен ден. Внимание? Може би. Но безсилният гняв към тях.. да.. исках всички те да се махнат. Всичките. Дори майка ми, която седеше изправена до мен и приемаше съболезнованията. Как можеш да съжаляваш за смъртта на някой, когато не си бил виновен за нея? Не им исках съжалението. Баща ми беше добър човек. И това според 'законите на обществото' означаваше голямо погребение. Глупости.. знаех какво иска той. Сподели го с мен в последните месеци от мъките си. Той искаше да бъде кремиран. И аз да разпръсна праха му в Рая... А какво беше Рая? Висока и стръмна скала, в която се разбиваха вълните на океана. Да. Там искаше той да бъде. Но важни особи като моето семейство не могат да бъдат ей така пуснати във вятъра.. Затова сега бях тук. Като кукла на конци. Кимах на всички, които ме гледаха съжалително и ми поднасяха съболезнованията си. Потупваха ме по главата и пускаха лека усмивка сякаш си мислеха, че това ми помага по някакъв начин. Глупости. Раздиращата болка в гърдите ми не ставаше по- малко.. Дупката не се смаляваше. Но опустошителният гняв в осемгодишното ми телце нарастваше. Защо бяха тук? Та те не го познаваха.. не знаеха нищо за него. Знаеха ли, че обича да става в три през нощта, за да изпуши една цигара и да се наслади на гледката и самотата? Знаеха ли колко обича да разказва истории с приятния си, дрезгав глас.. истории, които аз обожавах да слушам. Приказки за чудни същества, наречени върколаци. Хора, които носят проклятие в семейството си. Хора, които убиват някого и стават такива.. Мъчителните болки по време на първото пълнолуние. Да за такива неща обичаше да говори. Как неговите предци били такива.. Но проклятието бе изгубено с годините.. или поне той така казваше. Аз обичах да се потапям в този магически свят.. колкото зловещ и неподходящ да беше за малки деца, според майка ми. Потърках крака един в друг. Чорапогащника.. малките обувчици със закопчалки.. вълнената пола и пуловера. Всичко това не беше.. мен. Погребението на баща ми беше пълно с фалш. Никой тук не беше този, за когото се представя. Даже повечето от хората сигурно злорадстваха, че Пиерр Дивайн е мъртъв. Мразех ги. Не ги исках тук. Една гневна сълза се спусна по бузата ми, оставяйки гореща следа. Една стара жена се превземаше 'о, клетото дете'. Едва се сдържах да не избягам. Една силна, голяма и топла ръка хвана моята малка и студена ръчица. Това хващане ме успокои. Нямаше нужда дори да извръщам поглед. Знаех кой е това.. Алекс. Единственият човек, когото обичах толкова много колкото татко. Беше ми полу- брат. Майка го мразеше, защото не беше нейно дете, но се беше примирила, че той трябва да присъства тук. Алекс ме сложи да седна на стола до него и ме гушна. Топлата му прегръдка ми вдъхна увереност.. позволих си да скрия лице в пуловера му, а той ме целуна по главата и усетих как се усмихва. Поех си дълбоко въздух и обърнах глава към ковчега, който беше отворен. Баща ми беше със скръстени на гърдите ръце и лека усмивка. Изглеждаше толкова.. спокоен.




Задъхано момиче, тичащо по плажа. Изплашено, ужасено и едновременно с това.. удовлетворено. Да.. това момиче бях аз. Силите не ми достигаха.. свлякох се под един камък. Ръцете ми бяха окървавени и треперещи. Цялото ми тяло трепереше неудържимо. Бях ужасена. Ужасена от онова, което направих и ужасена от чувството на удовлетворение, което изпитвах. Да, момчето беше глупак... Обиждаше баща ми на поразия.. разпалваше дългогодишният ми гняв, свързан с погребението му и фалша на хората. Но дори този тъпак, дори той не заслужаваше смърт. Стиснах очи, но това само го направи по- реалистично. Виждах го.. виждах ясно- зелените ми очи, уплахата в тях.. четях думата 'моля' по сините му устни. Кръвта се стичаше от главата му. Знаех, че съм разбила черепа му. Знаех, че приливът ще го отнесе далеч от тук.. Но нямаше да го отведе далеч от ума ми. Сълзите се застичаха от сините ми очи, оставяйки горещи дири.. които стоплиха вледененото ми лице. Затичах се към океана, а кестенявата ми коса се уви, около лицето ми като шал.. студен, мокър шал.. Отмих кръвта от ръцете си, гледайки как водата става кърваво червена.. избледнява до розово.. и отново става прозрачна. Или синя, каквато изглеждаше. Изпълних се с решителност. Това момче.. което обиждаше баща ми... нямаше да стане причина да бъда затворена до края на живота си. Закрачих с тежка стъпка и стигнах до мъртвото му тяло, вече обляно от вълните. Сграбчих го за ръцете и го завлачих навътре без да ми пука, че мокря панталоните си, ботушите и всичко. Исках само да свърши.. този кошмар. Или поне да избия от главата си страха, че ще ме арестуват и ще провалят живота ми.
Дърпах Даниел все по- надълбоко и все по- надълбоко..


БОЛКА. Всичко останало беше заличено.. съзнание, мисъл, опит за намаляване на този ужас. Всичко беше погребано от ужасяващата болка. Писъците раздираха гърдите ми, оглушаваха ушите ми.. Но само моите сетива бяха под атаката на този звук и тази болка.. Тук, тази вечер, на пълнолунието.. нямаше никой толкова навътре в гората. Никой нямаше да дойде на моето любимо място, за да ме спаси от нечовешките мъки. Разкъсвах се отвътре- навън. Нямах представа колко време минава.. часове, дни, месеци, години? Кого го интересуваше?! Исках само да свърши.. Болезнена болка долу в ръцете ми ме накара да извия неестествено главата си надолу. Щях да припадна. Ноктите ми се разкървавяваха.. излизаха по- дълги. Усетих болка и вкус на кръв в устата си. Същото се случваше с кучешките ми зъби. Цялата болка и кървеж премина плавно.. когато най- накрая се озовах на четири крака. Като вълк. И усещането беше.. невероятно. Чувстваш свободата до мозъка на костите си. Усещаш въздуха както никога преди.. виждаш всичко по- различен начин. Чуваш неща, които не си предполагал, че можеш да чуеш. Усещаш туптенето на сърчицата на дребните животинки наоколо. Затичваш се с бързина, която не си предполагал, че можеш да достигнеш. Виеш срещу откритата луна. Усещаш вятъра в козината си.. усещаш тръпката от убийството, за да се нахраниш. Да. Нищо не може да се сравни с това. Усещането.. да не бъдеш човек. Да бъдеш нещо.. повече. И моята радост. Моята лична радост. Че всяка една от вълшебните приказки, които моят баща ми разказваше на времето са истински..
Съвсем истински.

Одобрени сте, добре дошли. ;3